Една сутрин, както си вървеше по алеята към работата, Жабчето внезапно се усети, че мислеше... за началника си -  Големия Жабок! И то - със страх и дори с неприятно чувство.

- Но какво правя аз? Аз, дето уж вървя по пътя към Просветлението? Да мисля лоши неща за другите? Нали се опитвам да залича своето Аз, нали знам, че няма разлика между Аз и Ти? Нали чета свети книги, мъдри мисли, медитирам, емпатирам… А резултат? Никакъв резултат!

И Жабчето се почувства виновно и гузно пред самото себе си.

Когато тръгна по пътя към Просветлението, Жабчето си създаде някои помощни навици. Например сутрин, като отиваше към офиса, то винаги си представяше, че цялата природа, всички дървета, цветя, треви, всички те го прегръщат, дават му сила, дават му радост и мислено благодареше на тази Велика Вселена за тази Велика доброта.

И винаги си мислеше, - аз съм една милиардна частица от прашинката, а каква необятна радост получавам от Безкрайната Вселена! Всяка секунда трябва да благодаря на Господ за това щастие! И да мисля и да правя само добро…

Но тази сутрин...не беше така. Не чувстваше радост, защото мислеше за Големия Жабок. Представяше си неговата началническа физиономия и чуваше неговия началнически глас. Представяше си как началникът влиза в стаята, не го поздравява (вече две години не го поздравяваше!) и после му заповядва: Отвори пощата! Пиши! Изпрати мейла!

А Жабчето мечтаеше за творческа работа…

Внезапно една голяма тъмнокафява шушулка го цапардоса по гърба и Жабчето едва не изпусна чантичката си – зелена чантичка на оранжеви пъпки.

И неочаквано получи просветление: Големият Жабок, неговият началник, е просто едно природно бедствие. Защо да му се сърди? Той е това: природно бедствие. А на природата кой се сърди? Никой не се сърди! На природата не можеш да се сърдиш! Природата всички я обичат!

И Жабчето погледна на света с нови очи и с нова истина. И продължи с припкане по алеята към работата си. На сърцето му беше леко и на коремчето му беше леко.  Дори на зелените му големи крачета беше леко!

То се отърси от себе си, прегърна мислено Големия Жабок и размаха зелената чантичка с оранжевите пъпки. Всичко се подреди естествено и хармонично. То обичаше Големия Жабок! Е, ако не го обичаше, то поне го разбираше. Природата му е такава. Природата му… а Жабчето обичаше Природата.